Фабриката за ромски илюзии затвори – сега “спасение дебне отвсякъде”

Сега се навършват 10 години, откакто напуснах България. Обръщам се назад да видя какво е станало там с ромите. Преди дни разбрах, че незаконните къщи на стотина ромски семейства от кв. “Захарна фабрика” са били разрушени и хората са оставени да нощуват на улицата – “изключили” са ги. По ирония на съдбата тази година се навършват и 10 години от края на “Декадата на ромското включване”. Заключителната конференция се проведе на 11 септември 2015 г. в Сараево – много символен избор на дата и място. Сигурно някой е искал да ни каже нещо. В Сараево е гробът на две мултикултурни империи – Австро-Унгария и Югославия, сега живеем в третата, Европейски съюз и Босна е извън него.

Комисарите в Брюксел, обаче нямат отговор на въпроса какво следва след края на “ромското включване” и каква е алтернативата за ромите в Европа – само “алтернативата за Германия” е ясна. През 2025 г. ромите бяха изключени и от Европейския парламент (“няма леви, няма десни”). Фабриката за илюзии затвори окончателно. На никой не му пука какво става с хората, нощуващи на улицата в София. Световното внимание е насочено към Украйна, Газа и Америка. Как се вписва ромският въпрос в тази картина – няма кой да обясни.

Но когато говорим за роми, чувстват ли се като роми тези хора от “Захарна фабрика”? Гледах видео от протеста им. Изгонените на улицата хора развяват голямо българско знаме и се чуват думите – “Бог”, “България” и “равенство” (там някъде се вижда мъничко ромско знаме). Човек би си помислил, че това е някакъв патриотичен протест, но българските патриоти Костадинов, Джамбазки и Расате ги няма на него. Тези хора от “Захарна фабрика” не виждат друга алтернатива. Мащехата ги бие, но си нямат никой друг, като в онази песен на Азис “Хабиби”, в която се пее – “ти го гониш то обича те”. И ето отчаяно размахват българските си паспорти и повтарят мантрата – “ние сме български граждани, ние сме българи”, което, обаче не предизвиква особено съчувствие у онези, до които са адресирани тези послания (има и контра-протест срещу “бездомните хора”). И все пак, за всеки случай, някой е донесъл и малки ромски знаменца, държани от дечица – символ на надеждата. Така е, хората са объркани, понякога са българи, понякога са роми. А може би точно в това е проблемът, защото държавата очаква да си или едното, или другото, тя не търпи такива раздвоения на личността. Или си в протеста на “бездомните” или си в протеста “срещу бездомните”.

Това се повтаря на почти всеки подобен протест, организиран от жители на ромските квартали в София през годините. Парадоксът е, че когато поканихме нашите “братя” от столичните гета да дойдат на учредяването на партия “ГЛАС” в София през 2021 г. те не дойдоха. Дойдоха хора от провинцията, пропътували стотици километри, но не и столичани. По ред причини не успяхме да регистрираме нашия “ГЛАС” и сега сме без него, в момента няма нито една политическа партия в България, която да се застъпи за ромите останали без къщи. Когато през годините сме организирали протести срещу расизма в София, заедно с други ромски интелектуалци, нашите събратя пак не намираха време и желание да се качат на трамвая от крайните квартали и да дойдат. Чакаха до последния момент – да им разрушат къщите и ето няма как, сега протестират, защото са без покрив.

Но сега, много от хората, които някога са се застъпвали и са се опитвали да помагат на ромите от гетата, са вече или в чужбина или извън строя. Защото също като машината и човекът се изхабява. Илюзиите, че някой, някъде ще ни “включи”, ще прояви разбиране и ще ни защити се изпариха. Но дори още по-тревожно в тази ситуация е, че ромската интелигенция няма отговор на въпроса – оттук накъде? Десет години след края на “включването”, нито Сорос, който си замина в Америка, нито Световната банка, която сигурно ще затвори, нито разните холандски и белгийски експерти по интеграция, които идваха да съветват циганите, могат да ни помогнат (сега са заети с климатичните промени и други приоритети). Спасението на давещите се е дело на самите давещи се.

Преди “Титаник”-ът окончателно да е потънал, оркестърът трябва да спре да свири весели мелодии за повдигане на настроението и да потърси спасителни пояси и лодки. Реалността е ледено студена. Брегът не се вижда. Някои се удавиха, други се учат да плуват. Но надеждата никога не трябва да ни изоставя. Ромската интелигенция, в тази ситуация, не може да си позволи да се оплаква и да мрънка, тя трябва да сочи посоката и да търси решенията. Тя трябва да води – идейно, духовно и интелектуално, тези, които са готови и са узрели да я следват. А онези, които не желаят, нека да се молят на Бог или да чакат помощ от правителството. Като онези евреи от източноевропейските гета преди Холокоста, които останаха там до края, надявайки се техния Бог да направи чудо. Чудото трябва сам да си го направиш, първо сам на себе си да повярваш, за да ти повярват и другите, за да ти помогне и Бог.

Душевният и ментален катарзис на рома е започнал, но още не е завършил, очистването от негативните натрупвания ще е мъчително. Религията може да играе положителна роля, ако не бъде манипулирана. Малко са народите по света, носещи такова тежко бреме – постоянна несигурност, робство, геноциди, асимилация, отнемане на деца, рушене на къщи, гонения от място в място, навсякъде нежелани и никога обичани. Самото оцеляване на ромите е чудо и щом още ни има на този кървав континент, Европа, след толкова войни и след толкова векове, трябва да осъзнаем, че не сме загубили надпреварата с времето. Ромите, циганите, хитаносите са много и са навсякъде, даже и когато не им личи. Трудно е да ги унищожиш. Но дали след всичко, което са преживели, ромите от бившите комунистически държави са в състояние да се само-спасят или трябва да им се помогне отвън? Това вече е друг въпрос.

Ако българският ром е загубил надежда, това не означава, че всички роми са загубили надежда. Ако ромското движение е смачкано в Източна Европа, това не означава, че то не продължава хода си някъде другаде в Европа или Америка – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ е заглавието на известен български филм с режисьор Стефан Командарев. Да, светът е голям, а спасението идва, когато го пожелаеш истински и работиш за него, а не чакаш до последния момент, когато разрушават дома ти и отнемат живота ти. Тогава вече е късно.