На 8 април 2021 г. ще се навършат 50 години от Първия световен ромски конгрес, състоял се в Орпингтън край Лондон през 1971 г. На този конгрес са утвърдени символите на модерната ромска идентичност. В него участват представители от девет страни, има и страни със статут на наблюдатели, но най-сериозно е присъствието на делегати от Балканите, по-точно от Югославия. Поканени са роми и от България, но те не получават разрешение от българските власти да пътуват за събитието. За председател на конгреса е избран югославският ром Слободан Берберски, юрист, поет, участник в антифашистката борба по време на Втората световна война. Химнът на ромите, приет на конгреса, също произхожда от Балканите. Това е песента „Опре рома“ („Вдигнете се роми“) с автор на текста Жарко Йованович-Ягдино, музикант, бивш концлагерист и партизанин, емигрант от Югославия във Франция. По-късно химнът става известен като „Джелем, джелем“ от първите думи в текста. Цветовете на ромското знаме синьо и зелено са обсъдени за първи път на друг ромски конгрес в Букурещ през 1933 г., към тях през 1971 г. е добавено червено колело, символизиращо връзката с древноиндийската чакра. Участниците обявяват за унифициращо самоназванието „рома“, използвано в езика на ромите на Балканите и в Източна Европа и призовават за ромско единство по света.
По този начин, макар, че Първият световен ромски конгрес се провежда в Западна Европа той носи един специфичен балкански дух и посланията му са обърнати преди всичко към Югоизточна Европа, където живеят мнозинството от европейските роми. Тази историческа и културна обвързаност на ромите с Балканите, датираща още от византийско време, намира своя естествен континуум в османския период и в периода на образуване на модерните национални държави. Възникването и развитието на международното ромско движение не може да бъде разбрано извън балканския политически контекст. Затова, половин век след Първия световен ромски конгрес, на който са издигнати искания ромите да бъдат признати за равноправна част от европейските общества, трябва да се запитаме какво е било отражението на този конгрес върху ромите на Балканите.
Факт е, че през 70-те и 80-те години световните ромски конгреси във Великобритания, Швейцария и Германия и възникналото международно ромско движение спомагат ромската тема да влезе в дневния ред на ООН, Съвета на Европа, ОССЕ и Европейската общност (днес Европейски съюз). За първи път някой се застъпва за ромите на международно ниво и международните институции започват да изпращат препоръки към националните правителства за подобряване на положението на ромите (тук е мястото да се спомене приносът на Международния ромски съюз, основан в Женева, на британския “Цигански съвет”, на Централния съвет на немските синти и роми и др. организации).
Под влияние на тези събития, през 1971 г. в Югославия официално е въведен терминът „роми“, вместо „цигани“. През 1982 г., след дълга гражданска борба, включваща гладни стачки и протести, правителството на Федерална Република Германия най-сетне признава нацисткия геноцид над ромите през Втората световна война и правото на пострадалите роми да получат компенсации. През 1983 г. в Косово, а после и в Македония, Югославия, за първи път на Балканите, се въвеждат часове на ромски език в училищата. През 1986 г. в Прищина, Косово започва да се излъчва първото телевизионно предаване на романес в света[1]. Признаването на геноцида над ромите, стандартизирането на ромския език, изучаването му от ромските деца, създаването на ромски медии са част от целите, заявени на Първия световен ромски конгрес.
За разлика от Югославия, където режимът е по-либерален, в съседните социалистически страни, България и Румъния, по това време се провежда асимилационна политика към малцинствата. Тодор Живков и Николае Чаушеску не допускат да се говори за цигани/роми или да се изучава ромски език в училищата, прокарва се тезата, че майчиният език на ромските деца им пречи да усвоят официалния език. В България дори протича „възродителен процес“ за принудителна смяна на имената на ромите мюсюлмани наред с турците и помаците (българомохамеданите). Затова българските и румънските власти гледат враждебно на Първия световен ромски конгрес, проведен в страна от „Капиталистическия лагер“ и се стремят да ограничат информацията за това събитие. За него узнават предимно хората от оформящата се ромска интелигенция в тези страни, които успяват да се сдобият със западни вестници и списания или имат шанса да пътуват отвъд „Желязната завеса“. Провеждането на световни ромски конгреси на Запад между 1971 и 1990 г. мотивира по-образованите роми в България и Румъния да се самоорганизират в неформални групи и да правят опити за възстановяване на съществувалите по-рано ромски организации през 30-те и 40-те години. Разбира се, това среща съпротивата на официалните власти.
Въпреки различните политики към ромите в Западните и Източните Балкани, важно е да се отбележи, че в разглеждания период 1971-1990 г. се наблюдава обща тенденция в региона за подобряване на демографските, икономическите и образователните показатели на ромското население и по тези показатели балканските роми изпреварват ромите от другите части на Европа. Тези промени водят съответно и до повишен интерес към собствената култура, към нужда от самоутвърждаване и признаване, към търсене на граждански права и това продължава и след разпадането на социалистическия блок. Кулминацията на този процес настъпва на Четвъртия световен ромски конгрес в Полша, състоял се през април 1990 г. в градчето Шерок близо до Варшава. Това е първият конгрес, който се провежда в страна от Източна Европа с близо 250 делегати от цял свят. За първи път има и широко участие на роми от бившите социалистически страни, а ръководството на Международния ромски съюз преминава от югославските към полските роми. На конгреса са взети две важни решения – датата 8-ми април е обявена за световен ден на ромите и е приета единна стандартизирана ромска азбука на основата на латиницата (първата ромска азбука е на основата на кирилицата и е създадена в Съветска Русия). Дейно участие в тези събития взима и една голяма делегация от български роми, включваща Мануш Романов, Стоянка Соколова, Велко Костов и др. общественици.
По ирония на съдбата, падането на Берлинската стена и обединението на Западна с Източна Германия през 1990 г. съвпада с началото на разпада на най-голямата балканска социалистическа страна, създадена след края на Втората световна война – Югославия. В статия в „Ню Йорк Таймс“ от януари 1992 г. дори се твърди, че колапсът на Югославия е „дипломатическа победа“ на Германия[2]. По време на последвалите югославски войни десетки хиляди роми се превръщат в бежанци и трябва да започнат живота си от нулата в Западна Европа или в съседните страни. Особено жестока е съдбата на ромите по време на етническото прочистване в Косово. Там една от най-проспериращите ромски общности на Балканите, разполагаща със свои радио и телевизионни предавания и театри, е почти напълно разрушена от албанските паравоенни части и бомбардировките. Така югославските роми, които играят ключова роля в Първия световен ромски конгрес и в международното ромско движение са най-потърпевши от събитията през 90-те години на XX век, когато на балканската карта се появяват шест нови държави. От тях Северна Македония може да се разглежда като единствената страна, в която има приемственост с идеите на Първия световен ромски конгрес, защото ромите са признати като равноправна народност в македонската конституция, ромските деца могат реално да изучават майчиния си език, функционират медии на ромски език и ромите могат свободно да се сдружават в свои политически партии и да участват в избори. Въпреки това икономическото положение на ромите в Македония остава лошо и много от тях предпочитат да емигрират.
След 1990 г. България и Румъния също губят част от ромското си население, но не заради воини, а заради икономическата емиграция на Запад, която се засилва особено след присъединяването на тези страни към Европейския съюз през 2007 г. Кризата през 90-те години докарва много роми до положението на бежанци или емигранти в Германия, Франция, Холандия, Италия и други страни. През следващите десетилетия, емиграцията служи за изпускане на натрупаното социално напрежение и подпомага източноевропейските икономики, защото емигрантите изпращат пари на близките си и така инвестират значителни средства в родните си страни. Но компактните ромски общности в балканските градове оредяват, големи родове се разпръскват, цели села се изселват, семейства се разделят, родители заминават, децата остават при дядовците и бабите. Вътрешните връзки в ромската общност отслабват, а оттам отслабва и идеята за ромското единство. Борбата за икономическото оцеляване, „за хляба“, измества на заден план въпросите за политическото и културното развитие на ромите. На преден план излизат социални, здравни, хуманитарни, битови проблеми и нишата е заета от донорски и неправителствени организации, които налагат един нов дневен ред, различен от онзи, обсъждан на Първия световен ромски конгрес в Англия. Ромите вече са третирани като „социално уязвими“ и „маргинализирани общности“, като човешка „суровина“, ползата, от която се пресмята в пари, проекти, добавена стойност и се измерва със специални индикатори, което води до дехуманизиране на ромите. За тях важат думите на Елизабет Уорън „ако нямаш място на масата, значи вероятно си в менюто“. Милионите роми на Европа няма как да очакват светло бъдеще, докато позволяват да ги третират като „меню“.
Едва ли участниците в конгреса през 1971 г. са си представяли, че Студената война ще завърши по този начин за ромите, които се оказаха губещи, защото бяха неподготвени за големите геополитически и икономически промени през 90-те години на XX в. Днес, ромите са свободни да пътуват и да общуват и емиграцията на Запад осигури препитание на много хора, част от които се завърнаха обратно на Балканите, но мнозинството от тези хора са откъснати от корените си и не познават близката си история. Дали ромите ще успеят да излязат от задънената улица и да намерят верния път към онези ценности и принципи, прогласени на Първия световен ромски конгрес преди половин век, това зависи от тях. Без да се поучат от миналото си и да си извлекат поуки, ромите ще бъдат обречени периодично да преминават през едни и същи исторически цикли, които неминуемо ще ги връщат пак към изходното положение.
Анализ на Орхан Тахир, юрист, политолог
Discover more from EU Romapress
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
